Баба ми Риста

Баба не чуваше добре.
Някой решил да се прави на доктор, и посъветвал вуйчо ми, който я гледаше на старини, да и капе кислородна вода в ушите... И белята стана. Понякога, ако викнехме по-силно, можеше и да чуе, но обикновено разговорите с нея протичаха горе-долу така:
-Бабо, как си, какво правиш?...-Ще му сложа, баба, ще му сложа и гьозум, и чубричка, всичко ще натъкмя, както си му е редът на фасулеца!
И все пред огъня стоеше. Когато бях малка, спомням си я, сложила над огъня един огромен тиган с извита дръжка, и бърка ли, бърка....А готвеното миришееее....няма думи, които да опишат това вкусно-омайващо чудо, дето дразни приятно нослето ми и започвам да преглъщам. Ама и тя знае - щом се позапържат лука и доматките, ми топва една филия от кръглия хляб, дето само в нашата фурна го правеха толкова вкусно препечен, и се започваше - Бабо, дай още, ...-бабо , дай и на мен...-и на мен, и на нас.../притичват братовчедите и братовчедките, а ние сме дванайсет/. Веднага омитаме всичко, що е на огъня, а баба започва отново манджата си, най-сладката бабина яхния на света!
Ама не се сърди. Усмихва се едно благо, добродушно, всеопрощаващо, такава усмивка повече не съм срещала....Майка казваше, че като били малки, със другите и деца /те са шест сестри и един брат/ все я питали - мамо, кажи, а ти кого обичаш най-много? Тя мъдро им отвръщала - всички сте ми равни, майка, обичам ви еднакво-всяко ми се е откъснало от сърцето, ето-пръстите на ръката са различни, пък който да притиснеш, боли еднакво! Ама и ние си я обичахме...и досега помня с какво благоговение и целувахме ръка, сякаш докосвахме с устни нещо свято. Светицата ни тя...
Като млада, била красавицата на селото - мургава, с черни блестящи очи, и с една горда осанка - потомка на бежанци от героична Копривщица. Взела най-личния момък на селото, и макар от беден род, бил толкова работлив и уреден, че веднага станал любимия зет. Но скоро след сватбата започнала война, и дядо потеглил - към Лерин, после към завоя на Черна. Там получил званието офицер, раняван бил два пъти, но и много пъти спасяван от съдбата - куршумите са пробили кокардата на шапката му, друг път-канчето с чая; попадали са в дърво, на милиметър от него - но Господ и любовта му към баба са го пазели. Завърнал се с много ордени и медали, и най-вече с толкова спомени за онова време, че можеше да разказва с часове и никога да не се повтаря. Ние децата го слушахме заедно с възрастните, седнали в кръг в стаята с огнището, с неизменното менче с вино, направено от неговото лозе-памид. Това менче обикаляше всички, дори и на нас, децата, ни беше разрешено да си сръбнем. А баба седеше до огъня и ни се усмихваше оттам...
Колко беше щастлива, че ни имаше всички, че ни беше отгледала и опазила - най-голямата щерка, леля Ванче, станала актриса и прославила фамилията, макар дядо да е бил против; следващата леля - Ната, най-принципния човек, когото познавам, будната съвест на фамилията, която и до сега раздава правосъдие навсякъде и на всички; следващата-Лика, сладкодумна мурафетлийка - като деца примирахме да ни намаже филийка с течен шоколад по известна само на нея и досега рецепта, и да ни разказва приказки...Следва Цена, най-отстъпчивата и добродушна леля на света, винаги готова да помогне. Така идва ред на моята майка, наречена от любящата ми баба-Мика, както и всички други деца-с умалителни на истинските им имена, толкова нежни и мили...Та за мама - най добрата майка на света, с много таланти, които наследиха повече децата ми, отколкото аз. Остана най-малката леля-Тана, орисаната красавица с ангелски глас, която като дете се пробожда през лицето с вретено, и белега слага лош отпечатък на целия и живот...И разбира се - най-малкия, Иванчо, природно интелигентен майстор-всезнайко, обичания от всички вуйчо. Докато баба беше жива, тя ни събираше на всеки празник, весели, задружни, носещи надежда в себе си, и ни даваше своята топлина и любов.
И ние и отвръщахме със същото....Всеки от нас, където и да беше, бързаше да пристигне за Коледа - името на баба е Христина, и се падаше именния и ден. Тя ще ни посрещне в светлата стая, която беше осветена сякаш по-скоро от нея, отколкото от винаги горящия в огнището огън, ще ни наготви, ще ни сипе, ще грабне големия нож и като притисне до себе си големия дъхав самун хляб, ще го нареже на голееми филии, и после ще седне да ни се радва как се храним, готова всеки момент да скочи и досипе, или да подаде още хляб. Това и стигаше, това я радваше. А аз на себе си ако трябва да сготвя, се съпротивлявам известно време, но това е друга история. Тази е за баба, майкината майка.
Майка на седем живи и две починали деца, за които смяташе, че съдбата си ги е прибрала - чула как вратата се отваря през нощта, нещо прошумяло,лъхнал студ, и вратата се хлопнала. А тя знаела какво се случва...Тази мъка си я носеше винаги, въпреки любещия мъж, многото щерки и сина, дарили я с 12 внука, със зетьове и снахи, и правнуци, кой от кого по-добри и работни, всички живи здрави, и доволни от живота си и това което имат. Нашата баба, която всички съседи, познати и роднини уважаваха за нейните сговорчивост и благост на характера, кротост в погледа и приказките, и които ние, поколението, не усвоихме....
Минаваха годините. Започнахме да ходим при нея все по-рядко, все имахме нещо да поправяме из къщите и вилите си, или колата не вървеше, или работехме по две смени, та да съберем пари за луксозна почивка, например, или да си платим сметката за телефона...А когато все пак се появявахме, изглеждахме строги, гледахме недоволно, не харесвахме нищо и никого, и, мисля си, баба май тогава взе да оглушава. Казват, че човек има проблеми с ушите, когато не иска да чуе нещо. Сигурно баба не е искала вече ни чува, искала е да си остане там, в миналото, при огнището, което ни топлеше и събираше, тя да ни нахрани телата, а дядо - душите. И всичко да е постарому...